Николет Стефанова¹

В периода 24-27 септември тази година се проведе шести по ред Семинар по международен арбитраж в Дюселдорф (Düsseldorf International Arbitration School), организиран от юридическия факултет на университет а „ Хайнрих Хайне” и подпомогнат от Германския а рби т ражен и н ститут, Кит айско-европейския арби т ражен центъ р и адвокатски кантори като Heuking Kühn Lüer Wojtek, TaylorWessing, Clifford Chance и други. Целта на този петдневен интензивен курс бе да осигури познания по международен търговски арбитраж, привличайки едни от водещите специалисти в тази област. Аудиторията се състоеше от млади практикуващи юристи, докторанти по право и напреднали студенти. Подходът бе интерактивен, като участниците получиха възможност да развият своите умения и знания от гледна точка на правото и практиката.
Германското законодателство облагоприятства арбитража като алтернатива на държавното правораздаване и действително Германия е активен участник в бума на международния търговски арбитраж през последните десетилетия. Това е една от държавите, които ратифицират Ню -Йоркска конвенция за признаване и
изпълнение на ч ужд е с т ранни арби т ражни решения от 1958 г. три години след нейното сключване. Девет години преди това да бъде сторено от САЩ и четиринадесет преди Обединеното кралство2. Законът-модел за международен арбитраж, предложен от Организацията на обединените нации по международно търговско право (UNCITRAL) е приет от Германия с малки изменения през 1998 г. По този начин германското правителство синхронизира и съвместява своите практики с международните. Въпреки това, още с откриването на лекционния курс, няколко от преподавателите не пропуснаха да отбележат обстоятелството, че макар и най-силната икономически държава в Европейския съюз, парадоксално, Германия рядко е избирана от чуждестранни стопански субекти като неутрално място за разрешаване на споровете им. Например по-малко в сравнение с Англия, Франция, Швейцария и Австрия. В отговор, а и провокирани от все по-осезаемата нужда за арбитриране на търговски спорове между Китай, от една страна, и някоя от европейските държави, от друга, през юли 2008 година в Германия е създаден Кит айско-европейския арбитражен център, който вече действа на практика. За запознаване в повече детайли с правилата на тази млада институция бе предвидена отделна лекция.
1 Административен директор в АС при ЕЮП; Докторант, научна специалност „Гражданско и семейно право”.
2 За сравнение, България също ратифицира т. нар. Ню-Йоркска конвенция през 1961 г.

Лекциите започнаха с обща характеристика на арбитража, очертавайки някои от проблематичните моменти свързани с международния му аспект. В различните страни отделни предмети на спорове са извадени от компетентността на арбитражните съдилища с оглед на обществения ред (public policy) и засягането на правната сфера на трети лица. Отговорността да направи справка в съответното национално законодателство е именно на решаващия състав и на нейна база (но не само) той се произнася относно компетентността си. Така например в Германия договорите за наем са извън обхвата на арбитража защото се счита, че касаят защитата на потребителите, което е ресор на съответните държавни органи. У нас такива са споровете за вещни права или владение върху недвижими имоти, искове за издръжка, както и спорове по трудови правоотношения. Когато спор се отнася до издаването на патент, този спор касае цялата общност, в която се разпростира патента и по правило не може да се арбитрира. Когато обаче спорът е между две страни – лицензодателя на патента и лицензополучателя му – няма пречка той да се разгледа и реши от арбитражен съд.
Други проблеми, които бяха най-общо засегнати са тези произтичащи от колизията между романо-германското и англо-саксонското право и различните подходи, които двете правни системи имат.
Учасниците бяха подробно запознати с арбитражната процедура на съда при ICC, как подобни институции работят и кое прави именно ICC толкова успешна. Впечатление прави, че в старанието на арбитрите да не пропуснат обстоятелства от фактическата и правна страна на спора, често сроковете заложени в правилата на съда не могат да бъдат спазени. Обикновено процедурата е най- мудна в началото и в самия край непосредствено преди постановяване на арбитражното решение. Предоставените 60 дни за конституиране на решаващия орган в много от случаите се оказват недостатъчни за страните, поради което биват удължавани. В края забавянето, до известна степен, се дължи на практиката на съда при ICC да проверява и одобрява всяко решение на арбитражния състав преди то да бъде подписано и сведено до страните. Това е формална проверка, която не засяга преценката на арбитрите и решението по същество, а е една гаранция, че няма да бъдат допуснати технически или други грешки. Констатирано бе, че от момента на завеждане на иск в деловодството на съда до произнасяне на решението минава средно година и половина – две.
В повече детайли относно Закона-модел (The Model Law) на УНСИТРАЛ за международен търговски арбитраж, както и за арбитражните дела в Австралия ни запозна представителят на Сидни – професор Doug Jones. Отбелязно бе, че в Австралия арбитражът едва в последно време става институциализиран и традиционно арбитрирането е ad hoc. Преди Австралия да приеме Закона-модел арбитрите е трябвало да изготвят ad hoc правилник за разглеждане на всяко конкретно дело. Безспорно благодарение на Закона-модел и адаптирането му от огромния брой държави са преодолени много от неудобствата присъщи на международния търговски арбитраж – унифицирани са различните режими, при които различните държави оперират, ограничен е проблема за липсата на достъп до информация за начина, по който чуждата система работи и страните вече могат да избират институциите, пред които да решат спора си съобразно тяхната репутация и чисто географско удобство, вместо да се безпокоят за процедурните аспекти. Следва да се има предвид, че всяка държава има свободата, адаптирайки Закона-модел във вътрешното си законодателство, да прави промени в него и е изключително важно от практическа гледна точка арбитри и адвокати да си дават сметка за тези различия. Индия е пример за държава, която е в списъка на УНСИТРАЛ със страните възприели Закона-модел, но която съществено е редактирала текстовете му. В Хонг-Конг Закона-модел също е възприет, докато в Китай не е, а това е държавата, в която се разглеждат повече арбитражни дела, отколкото в целия останал свят взети заедно.
Dr. Martin Rothermel (Мюнхен), под формата на интерактивен семинар, засегна темата за ролята на арбитрите за постигане на споразумение в хода на арбитражното производство. Преди дискусията да започне по същество, пред учатниците бяха поставени редица въпроси, по които да гласуват – въпроси свързани с процеса на споразумяване и възможните усложнения ако съгласие не бъде постигнато и арбитражното производство продължи. След коментари по различни хипотези, участниците трябваше да гласуват отново. Теоретично споразумението е идеалният изход от един спор, при който страните упражняват автономия на волята, преждевременно прекратяват делото и могат да се завърнат към нормално продължаване на бизнес-отношенията си. От гледна точка на арбитрите, това ги освобождава от задължението да вземат решение, да пишат мотиви по това решение и т.н. Страните могат да договорят условията, след което да ги съобщят на арбитражния състав. На практика, обаче, често се получава спорът да е подходящ за споразумяване, но страните да не го осъзнават. Арбитрите са в много по-добра позиция да забележат допирните точки и да насочат спорещите, но така че да не бъде хвърлена сянка върху тяхната безпристрастност. За разлика от медиаторите, те не могат да се срещат със страните по отделно. При медиациата едната страна може да разкрие уличаващи я обстоятелства пред медиатора, спокойна, че няма да бъдат разкрити. В момента, в който нещо такова се случи пред арбитър, той губи своята неутралност и ако делото, въпреки усилията на всички участници, продължи, това може да бъде основание за отвод.
Katherine Belton (Нова Зеландия) говори за Конвенцият а на ООН относно договорите за межд ун а родн а продажба на стоки. Акцент бе поставен върхи това как чрез нея се решава проблема с приложимото право, ролята, която е изиграла в опосредстването на търговията и компромиса, който е постигнат между континенталното и прецедентното право. Впечатление парави, че в продължение на доста години германските търговци са слагали клауза в договорите си, дерогираща действието на конвенцията. Темата продължи в решаване казуси, с помощта, на които да бъде изяснен обхвата и приложението й.
Деликатният момент при разкриването на информация, която е конфиденциална или представлява търговска тайна, но е необходима за разрешаването на спор бе разгледан в детайли от Birgit Kurtz (Ню Йорк). Т. нар. Discovery е правото да принудим не само насрещната страна, но и всяко трето лице да предостави всякакви документи, които не са доказателства, но има разумни основания да се смята, че биха довели до разкриването на доказателства в полза на ищеца или на ответника. Когато едната страна е заставена да предостави достъп до такава информация тя рядко би съдействала, а самият процес се оказва дълъг и трудоемък. Той може да включва преглеждането на цялата кореспонденция на едно дружество, включително изтрити съобщения, чернови, търсения в интернет, преглеждани снимки в интернет и за колко време, дневник на проведените срещи, sms-и и гласови съобщения… Това отнема месеци и е най- скъпата част от арбитражното производство, но в тази фаза се решават огромен брой от делата. За да избегнат подобни неудобства, страните трябва да предвидят възможността за разкриване още от момента на включването на арбитражната клауза в договора. С нея те могат да изключат разкриването на информация или да го ограничат. Могат също така да изберат арбитражна институция, която изключва възможността за разкриване в правилата си за разглеждане на спорове, а във финалната фаза, при избирането на арбитри е добре да имат предвид, че юристи – представители на прецедентното право са много по-склонни да допускат разкриване, докато възпитаниците на континенталната система предпочитат да го избягват. В България такива практики и в този им вид са екзотика.

Преодоляване на пропастта между прецедентното и континенталното право в международния арбитраж бе темата на последвалата дискусия между Dr. Mark C. Hilgard (Франкфурт), Prof. Doug Jones (Сидни), Prof.Christopher Gibson (Бостън) и Dr. Volker Triebel (Дюселдорф), модерирана от Jan Schäfer, LL.M. Професорите споделиха истории от своя опит като арбитри и защитници и различния маниер на работа на юристите от двете правни системи. Многократно бе подчертана важността още в самото начало да се уточни как ще се води процеса, тъй като англо-саксонските юристи са възпитани да си крият картите до последния момент с презумпцията, че когато ги разкрият защитникът на другата страна няма да разполага с време и подготовка да отговори, докато адвокатите от континенталната система още с исковата молба излагат всички аргументи, доказателства и свидетели. Общото между всички тях, обаче, е интелектуалното предизвикателство да оставят домашното си право на вратата и да се отправят в тази правна система, в която стълкновителните норми ги отведат.

Лекции бяха отделени още на Ню-йоркската конвенция, правилата за разглеждане на спорове пред Китайско-европейския арбитражен център, изготвянето на арбитражна клауза, а за последния ден бе организирана конференция от две части – инвестиционен и спортен арбитраж.