Нормативната уредба на арбитража в италианското право е обективирана в разпоредбите на Глава IV-та, Раздел VIII-ми от Гражданскопроцесуалния кодекс на Италия, а именно от чл. 806 до чл. 840. Уредбата е относима както към вътрешни, така и към международни арбитражни спорове.
Редно е да се отбележи, че Италия е страна по редица Конвенции, които следва да бъдат окачествени като фундаментални за уредбата на международния арбитраж . Това са Конвенцията от Ню Йорк за Признаване и Изпълнение на Чуждестранни Арбитражни Решения; Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж и Конвенцията за уреждане на инвестиционни спорове между държави и граждани на други държави, подписана през 1965 г. във Вашингтон.
1. Арбитражно споразумение и арбитрируемост.
В чл. 806 изрично са посочени кои спорове следва и могат да бъдат разгледани от арбитражни съдилища, като споровете разглеждани по реда на чл. 409 и чл. 422, както и други спорове, които имат за предмет лични права са определени като неарбитрируеми. Страните по спора могат да се споразумеят за това дали даден спор, възникнал въз основа на договорно или извъндоговорно правоотношение да бъде разгледан от арбитражен съд, като трудови спорове по индивидуален или колективен трудов договор подлежат на разглеждане от арбитражен съд, само в изрично посочените от закона случаи.
Арбитражното споразумение е приложимо, както по отношение на възникнали между страните спорове относно договорни или извъндоговорни правоотношения, така и по отношение на нововъзникнали и бъдещи такива.
Следва да се отбележи, че са налице определени изисквания досежно формата и съдържанието на самото арбитражно споразумение, за да може то да произведе действие, а именно:
1.1. Арбитражното споразумение трябва да бъде писмено, като е възможно да бъде направено по телеграма, телекс, факс или в друга електронна форма, в съответствие с относимото към така изброените методи законодателство.
1.2. В арбитражното споразумение следва да бъде дефиниран ясно и точно предметът, по който сезираният арбитражен съд следва да се произнесе.
Не е налице задължение за страните да обективират съгласието си даден арбитражен спор да се разгледа от арбитражен съд, в отделен документ или на отделен носител. В чл. 808 от ГПК на Италия е предвидена възможност за страните по определено правоотношение да уговорят като отделна клауза (т.нар. арбитражна клауза), обективирана в отделна разпоредба на главния договор, бъдещите спорове да бъдат разгледани от арбитражен съд. В хипотези като тази, следва да се отбележи, че така инкорпорираната в главния договор арбитражна клауза има самостоятелен характер по отношение на останалите разпоредби на договора (принцип на самостоятелността). При възникване на спор досежно валидността на този договор, правната съдба на арбитражната клауза следва да бъде решена на плоскостта на и изхождайки от самостоятелния й характер, като нищожността на договора не влече нищожност и на арбитражната клауза.
2. Назначаване на арбитри.
Посредством арбитражното споразумение следва да бъде определен съставът от арбитри (в определени случаи това ще бъде едноличен състав), техният брой, както и процедурата, която ще бъде следвана при назначаването им. Налице е изискване от страна на императивните правни норми на италианското право броят на арбитрите да бъде нечетен. Ако страните по арбитражния спор не са уговорили в арбитражното споразумение броя на арбитрите, то тогава съставът на арбитражния съд, който е компетентен да разгледа спора, е от трима арбитри.
В арбитражното споразумение страните могат да уговорят начина, по който ще бъдат избирани арбитрите, като това може да бъде направено от всяка от страните поотделно; може да бъде уговорено, че трета страна ще определи арбитрите или изборът на арбитри ще бъде от компетентността на самия арбитраж. При наличие на забава в процеса по избиране на арбитри, страната по спора може да отправи искане до Председателя на съда за служебно назначаване на арбитър. При така отправено искане, Председателят следва да отправи запитване до насрещната страна, като при липса на обоснован отговор е в правомощията му служебно да назначи арбитър.
Горепосочената процедура за назначаване на арбитри следва да се приложи, освен ако арбитражното споразумение е нищожно или е относимо към спор, който има международен елемент и който следва да бъде разгледан от чуждестранен арбитраж.
Чл. 812 от ГПК на Италия обективира по един любопитен начин условията, на които следва да отговарят арбитрите, както и кои лица не могат да бъдат назначавани като такива. За арбитри могат да бъдат назначавани както италиански граждани, така и лица от друга националност. Непълнолетни, лица поставени под запрещение (пълно и ограничено), лица обявили банкрут, както и такива, на които е забранено да бъдат назначавани на държавна служба, не могат да бъдат арбитри. По аргумент от противното, пълнолетни, дееспособни лица, които не са обявявани в банкрут и които отговарят на условията за назначаване на държавна служба могат да бъдат назначавани като арбитри.
В чл. 815 от ГПК на Италия са изведени основанията, на които страните могат да се позовават при оспорване на назначението на определен арбитър, като основанията могат да бъдат групирани в две категории: а/ липса на безпристрастност и б/ назначаване на арбитър в противоречие с условията за назначаване на арбитър, обективирани в чл. 812. При наличие на някое от горепосочените основания, в десетдневен срок от узнаване за назначението или от узнаване на някой от фактите, на които се основа искането, заинтересованата страна следва да отправи искане за отстраняване до Председателя на арбитража, който следва да се произнесе с разпореждане, което не подежи на обжалване.

3. Разглеждане на арбитражното дело.
Страните могат да се споразумеят относно езика или езиците, които ще използват в арбитражното производство, относно правилата и процедурата, която следва да бъде съблюдавана и спазвана от арбитражния съд при водене на делото, както и относно мястото където да бъде разгледано делото. При липса на изрична или мълчалива уговорка досежно гореизложените процедурни въпроси, арбитражният съд в лицето на избрания от страните състав следва да се произнесе по тях. Въпреки така очертаната обстановка, при разглеждане и решаване на арбитражното дело, дори и при липса на изричен или мълчалив избор на приложимо към спора право (при наличие на частно правоотношение с международен елемент) или при липса на други от горепосочените уговорки между страните, арбитрите са длъжни да съблюдават за равенството на страните в процеса.
В хипотезата на спор, разрешаването на който се иска от арбитражен съд със седалище в Италия, като така релевираният пред съда спор произтича от частноправно отношение с международен елемент, сезираният арбитражен съд следва да констатира дали са налице основания за неговата компетентност. Ако страните по такъв спор не са определили изрично компетентността на съда, пред който спорът ще бъде разгледан, то тогава италианският съд ще аргументира своята компетентност въз основа на италианското право (lex loci arbitri – право на съда по местонахождението му). Следващата задача на решаващия орган е да определи приложимото към правоотношението право. Международните разпоредби досежно определяне на приложимо право по договорни и извъндоговорни правоотношения са обективирани в два Регламента, а именно Регламент № 593/2008 на Европейският парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения („Рим I“) и Регламент № 864/2007 на Европейският парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Видно от текста на Регламент № 593/2008 от неговото поле са изключени арбитражни споразумения и споразумения за избор на съд, като италианският съд следва да определи като приложимо право по тези въпроси разпоредбите на вътрешното си законодателство. На първо място, съдът следва да зачете волята на страните за избор на приложимо към правоотношението право, като това е израз на свободата на договаряне, застъпена в чл. 3 от Регламент Рим I. Не е необходимо страните изрично да са избрали приложимо право. Достатъчно е изборът им да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая. При липса на избор, за приложимо към правоотношението право следва да бъде определено правото на страната, която дължи характерната за договорното отношение престация, а именно: при договор за продажба на стоки, правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача; при договор за предоставяне на услуги, правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на доставчика на услугата; при договор за вещно право върху недвижима вещ или за наем на недвижима вещ, правото на държавата, където се намира вещта. Във всички хипотези съдът следва внимателно да изследва правоотношението предмет на спора, като основен принцип, застъпен при определянето на приложимо право следва да бъде този на най-тясна връзка на правоотношението с определен правен ред. Именно затова при невъзможност за определяне на приложимо право въз основа на някое от изброените в Регламент № 593/2008 основания, съдът служебно следва да определи за приложимо правото на държавата, с която договорното отношение е най-тясно свързано.
В ГПК на Италия са предвидени възможните актове, с които арбитражът следва да се произнесе по определен спор, като това са разпореждания, определения, както и решения при пълно или частично уважаване на иска и не на последно място решение, с което искът се отхвърля. Видно от чл. 827 на ГПК само тези актове, с които се решава окончателно определен спор, могат да бъдат обжалвани. Разпорежданията и определениятa на състава на арбитражния съд, които имат чисто процедурен характер и касаят въпроси по непосредственото движение на делото, като тук не са включени определенията, с които се прегражда пътят на делото, могат да бъдат обжалвани само заедно с окончателните актове, с които се решава със сила на пресъдено нещо спора по правоотношението.
Относно доказателствата, които страните ще използват при доказване на релевантните за тяхното искане факти, допустими са както писмени доказателства, така и свидетелски показания, които могат да бъдат депозирани в писмен вид или да бъдат събрани посредством разпит на свидетел в хода на арбитражното производство.
При отказ на лице да даде показания пред арбитражен съд в качеството му на свидетел, съставът на арбитража може да отправи искане до Председателя на съда по местонахождението на арбитража лицето да бъде задължено под страх от административна санкция да се яви и да депозира своите показания. В хода на арбитражното дело, арбитрите могат да бъдат подпомагани от вещи лица, които следва да се произнасят досежно факти и обстоятелства, които са от тяхната компетентност, като за целта на вещите лица се поставят задачи и определени въпроси, на които следва да отговорят. Писменото заключение вещите лица представят пред съда в дадения им от него срок.
Предвидена е и хипотезата на встъпване на трето лице в производството по арбитражни дела, като са налице определение изисквания, които следва да бъдат спазени, за да бъде изпълнен фактическият състав на встъпването. Това са съгласие от страна на самото трето лице, съгласие на страните по спора, както и съгласие на състава на арбитражния съд. В хипотезата на привличане на трета страна помагач, отново е необходимо съгласи на двете страни, както и на съда.
В разпоредбата на чл. 819 от ГПК са посочени случаите на спиране на производството по арбитражни дела. Арбитражното производство се спира ако в хода му се установи, че спорното правоотношение не може да бъде квалифицирано като арбитрируемо такова или са налице факти и обстоятелства, които са от особено значение за определянето на спора като неарбитрируем. Във всички останали случаи съставът не спира производството по делото, а следва да разреши така възникнали спорове в хода на производството.